аисий Хилендарски е народен будител, родоначалник и идеолог на Българското възраждане, написал „История славянобългарска”.

Паисий дава оскъдни сведения за себе си, като казва че е роден в Самоковска епархия през 1722 г. За негово родно място претендират няколко селища, но се утвърждава Банско по сведения в кондиката на Хилендарския манастир, където той е монах от 1745 г.

През това време в светогорските манастири сред монасите се водят спорове и всеки се хвали с миналото и културата на своя народ. Така се заражда идеята у Паисий да напише история на българите. Започва усилено да търси и събира сведения от манастирските кондики, поменици, приписки по псалтири, жития на светци, грамоти за дарения, летописи и разкази на монаси от светогорските манастири.

През 1761 г. Паисий посещава Сремски Карловци (Австрия), където също търси исторически сведения. Запознава се с руския превод на трудовете на Цезар Бароний „Деяния церковная и гражданская” и на дубровнишкия абат Мавро Орбини – „Книга историография”, от които взема образци и черпи сведения. След завръщането си на Света гора се премества в Зографския манастир, където и завършва „История славянобългарска” през 1762 г.

След това Паисий се отдава на разпространението на своя труд, като пътува из страната за събиране на помощи за манастира. През 1764 г. посещава Сливен, а през 1765 г. в Котел се среща с поп Стойко Владиславов, който прави първия препис на „История славянобългарска”.

През 1770 г. хилендарецът обикаля из Серско. След много усилия, лишения и всеотдайно служене на делото, иеромонах Паисий завършва земния си път в с. Амбелино, до Станимака (днешен Асеновград).

„История славянобългарска” е уникален труд на Паисий, който го нарежда сред най-великите българи. Въпреки скромността на автора, че не е изучавал „нито граматика, нито политика”, хилендарският монах като самоук-историограф е достигнал върховете на националните прозрения, създавайки един исторически труд с ясен усет към рационално и целенасочено ползване на многостранните извори, за да изгради една грандиозна картина на историческото минало на българите, от която те да се гордеят, а не да се срамуват.

В „История славянобългарска” Паисий подчертава важното и водещото в миналото на българите: „Първо те са имали царе и патриарси, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.”

С публицистична страст и будителски патос Паисий се обръща към читателите в предговора към „Историята”, призовавайки ги към просвещение, към духовен напредък и самоосъзнаване. Затова Паисий е първият, който долавя нуждата от един материален и духовен преврат в българските земи, първият, който предусеща повея на Новото време и тътена на събитията от следващия ХІХ век.

Литература

Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Подготвили за печат: Д. Пеев, М. Димитрова, П. Петков. Превод: Д. Пеев. Коментар: Ал. Николов, Д. Пеев. Научен редактор: Иван Добрев. Второ допълнено и преработено издание. Света Гора Атон. Славяно-българска Зографска Света обител, 2013, 448 с. [Първо издание – 2012, 416 с.]; трето поправено издание, 2015 г., 172+448 с. (в съавторство с Д. Пеев, М. Димитрова, А. Николов).

Стефан Попиванов – „Остатъци от паметта на о. Паисий“, публикувано във в. „Новини“, брой 62, Цариград, 3 май 1896 година

Тодоров, Ил. Паисий Хилендарски. Литература за живота и делото му. Анотиран библиографски указател. С., НБКМ, 2003, 172 с.

Златарски, В. Н. Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. – Периодическо списание на БКД, кн. 59, 1899, 723 – 757.

История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, 1914

Романски, Ст. Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г. С., 1938.

Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. – Македонски преглед, 13, 1942 – 1943, № 2, 85 – 124 (Влад Гладичов).

Велчев, В. Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446 – 458 (Влад Гладичов).

Ангелов, Б. Ст. Преписи на Паисиевата история. – Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, с. 307-.

Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.

Стоянов, М. Преписи на Паисиевата „История славяноболгарская“. – В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, 557 – 596.

Харалампиев, Ив. Наблюдения върху морфологичните особености на Гладичовия препис на „История славянобългарска“. – В: Студентски изследвания, кн. II. Велико Търново, 1973, 17 – 28.

Харалампиев, Ив. Още за книжовника Влад Гладичов и за неговия препис на Паисиевата история. – Език и литература, 1978, № 5, 54 – 63.

Тодоров, Ил. Жеравненският препис на „История славеноболгарская“. – Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“. Т. 16 (22), 1981, 19 – 59.

Кенанов, Д., А. Петков. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – Литературна история, 1988, кн. 17, 58 – 66.

Караджова, Даринка. Два нови преписа на Паисиевата „История славянобългарска“. – Български форум, VI, 1997, № 3, 238 – 243.

Паисий Хилендарски. История славяноболгарская 1771. Самоковски препис. Фотот. изд. С., Сдружение „Демократична мрежа“ и сдружение „България 681“, 2004, 281 л.

Кенанов, Д. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – В: Същият. Българистични простори, Пловдив и Велико Търново, ИК „Жанет-45“, „ПИК“, 2007, 198 – 207.

Norbert Randow. Paisij Chilendarski, Slawobulgarische Geschichte (История славянобългарска). Leipzig: Insel-Verlag, 1984.

Вера Бонева. Паисий Хилендарски и Българското възраждане. / Македонски преглед, 2011, кн. 3, 31-50.